CH.1

Chapter 1.

- Вие- пауза- тъжен човек ли сте?

Така започва книгата “ Силата на миналото “ от Пабло Веронезе, която си купих наскоро и тази вечер започнах да чета. Това изречение ме накара ме да се замисля . Неволно си припомних събитията от преди няколко часа, когато бях в едно сравнително ново софийско заведение с един мъж, когото виждах за първи път.
Това беше уредена среща от мои приятели. Никога не съм обичала срещите с мъже, които очакват нещо от мен, а пък за нагласени- да не говорим, предпочитам да отида на зъболекар. Уговаряха ме дълго време- момчето било много добро, интелигентно, симпатично. Помислих си- след като е толкова красив и умен, зашо е сам?- но си дадох сметка, че това е често срещано явление напоследък. Имам доверие на приятелите си, познават ме от дълго време и какво пък толкова , човек никога не знае под кой камък се крие щастието, нали? Трябва да престана да бъда толкова дръпната.
Времето беше лошо, хладно, ръмеше ситен непрестанен дъждец, който и сега почуква по стъклото на стаята. Обади ми се в късния следобед , имаше приятен, спокоен, плътен глас . Разбрахме се да се чакаме направо вътре, в бара, за да не стоим навън, на студа. Когато пристигнах той вече беше там и пиеше някаква прозрачна бяла течност в широка чаша. Водка вероятно. Познах го веднага, наистина имаше вид на добро момче. Беше обут в джинси от тъмен деним и носеше светлосив пуловер , а под него риза в светлосиньо. Класика. Мен ме позна, защото видял снимката ми във Facebook, за да знаел какво да очаква. Исках да го попитам – Е , какво дочака?- но осъзнах , че отговорът не ме интересува. Казват, че са необходими около 40 секунди, за да разбереш подсъзнателно , дали човекът пред теб е специален за теб по някакъв начин. На мен ми трябват точно толкова, за да разбера, че някой НЕ е специален за мен. Правила съм грешки , а и винаги действам прибързано, затова свалих гарда и се заех с поръчката на питие, което щеше да ми помогне да се отпусна. Голямо Bacardi с чай.Донесоха ми го бързо, защото нямаше много хора в заведението. Отпих една голяма глътка от рома, беше ми и студено освен всичко. Студът е способен да изтиска всички живителни сили в мен. Течността се разля в телесните ми кухини и ме изпълни с приятното и гъделичкащо чувство на задоволство. Напрежението в мен спадна, дори сега и той- Даниел му е името - ми се стори по – симпатичен. Имаше красиви черти на лицето- мъжествена брада, правилен нос, за цвета на очите не съм сигурна- беше тъмно.
“ Искам да те попитам нещо?” – с това изречение Даниел разруши целостта и красотата на момента, който изживявах . Почувствах се като обстреляна с неочаквана тенис топка или пък топка за голф. Малка, бърза, твърда и смъртоносна. Не казах нищо, само го гледах в очите въпросително. Коя е любимата ти книга, любим филм, обичаш ли класическа музика , искаш ли да отидем у нас, където ше ние по- комфортно,имаш ли деца, падаш ли си по извратен секс...???
“ Чела ли си книгата “ Богат, беден “ ?”
“Да”- отговорих, но малко прибързано , защото осъзнах, че всъщност съм гледала филма , за романа не съм много сигурна- “ Небезизвестният роман от Ъруин Шоу “.
Неочаквах такъв въпрос, обърка ме- явно целта му беше да покаже високо интелектуално ниво, да поведе неангажиращ социален разговор и да ме отведе далече от низките , първични и елементарни теми. Всъщност той започна да преразказва романа и да влага елементи на дълбоки ,философски разсъждения . Отпих още една голяма глътка и се загледах в интериора на бара. Барманът беше симпатичен. Усмихна ми се . Усмихнах му се фино и аз . Мебелите бяха различни на всяка маса, странна сбирщина от епохи, стилове и цветове. На стената имаше изрисувана фигура, но нещо интериора не ме грабна. Не си представях точно така един rock’nroll бар. Музиката поне беше добра. Joan Jett припяваше нейното:
I love rock n’roll
So put another dime in the jukebox, baby “

и аз припявах наум с нея. Дадох си сметка, че на масата настъпи необичайна тишина. Той беше спрял да говори и този път той ме гледаше въпросително.
“ Дааа”- казах многозначително аз и наведох поглед надолу, към чашата и започнах да я разклащам с въртеливо движение. Той се засмя видимо доволен от отговора ми ?? и продължи разискванията по темата- “ богат, беден “ , която явно го вълнуваше единствено на този свят.
Почти бях свършила с рома, една последна глътка беше повод Даниел да прекъсне монолога си и да ме попита дали искам още едно питие . Забележителна наблюдателност от негова страна. “Не” - отговорих - “ Искам да хвана последното метро, така че трябва да тръгвам”. ” Ооо, добре и аз ще тръгвам тогава “.
Разделихме се пред бара като добри приятели с уговорката да се видим пак някой път, защото му било много приятно в моята компания. Той тръгна надолу по “Графа”, а аз нагоре към “ Витошка”.
Дъждът капеше по лицето ми, но сега не ме дразнеше, сякаш исках по- бързо да измие поредното разочарование от съзнанието ми.
Хванах си такси и се прибрах. Взех си душ, легнах си в моето любимо, огромно легло и започнах книгата на Веронезе, която започва с фразата:
- Вие- пауза- тъжен човек ли сте?
И се натъжих.
Издишах въздуха, който бях поела бавно и продължително, загасих лампата, отпуснах сетивата си и заспах.
Пренесох се в света на сънищата, без да си давам сметка, че нещата никога няма да бъдат същите за мен след съня, който сънувах през онази дъждовна и самотна нощ....







You - break- , are you a sad man?

So begins the book "The Power of the Past" by Pablo Veronese, which I bought recently and I began to read that night. This sentence made me think. Involuntarily remembered the events of a few hours ago , when I was in a recently opened bar in Sofia with a man, who I saw this night for the first time.
This date was arranged from friends of mine . I despise dates with men who expect something from me,I don't like to be pushed and for the arranged ones I don’t want even to talk - I prefer rather to go to the dentist. My friends love me and were trying to persuade me for a long time- the boy was very good, intelligent, nice, polite.I thought ,When he is so beautiful and smart- why he is alone ? - But I realized that this happen lately very often in the modern society . I trust my friends , they know me for a long time and what the hell, you never know under which rock happiness lies, right? Must cease to be so peculiar.
The weather was bad, cold, constant rain was drizzling and tapping on the glass room . He called me in the late afternoon, had a nice, quiet, solid voice. We agreed to wait directly inside the bar, not to stand out in the cold. When I arrived he was already there and drank some white transparent liquid in a large bowl. Vodka likely. I recognized it immediately, had the appearance of a really good boy. He was wearing dark denim jeans , light gray sweater and a shirt underneath in a light blue. Classic. He knew me too, because he saw my picture in Facebook, he wanted to know what to expect! I wanted to ask him - Well, what did you wait for ? - but realized that the answer does not interest me. They say it takes around 40 seconds to understand subconsciously, whether the person in front of you is special to you in any way. I need 40 sec to know that someone is NOT special to me. I made several mistakes in my life , because I always act so hastily, so I took off guard and I ordered a drink - that would help me to relax. Big Bacardi with tea . They brought it to me very quickly, because there was not many people in the club. Took a big gulp of rum , except the tension I was cold too. Cold is able to drain away all my live- giving strength . The liquid poured into my body cavity and filled me with pleasure and tingling feeling of satisfaction. Tensions fell into me, and even he - his name was Daniel – look like a possibility. He had beautiful features of the face – a manly beard, right nose, about the color of the eyes, I am not sure, it was dark.
"I want to ask you something?" – Whit this question Daniel destroyed the integrity and beauty of the moment that I had been experiencing . I felt myself like somebody hit me with an unexpected tennis ball or golf ball. Small, fast, hard and lethal. I didn't say anything, just looked at him in the eyes , questioningly. I was thinking about the question- What is your favorite book? , favorite movie?, Do you love classical music ?, Do you want to go at my place, where we'll feel more comfortable?, Do you have children ?, Do you like perverse sex...???

"Have you red the book " Rich, poor? "
"Yes "- I answered, but a little premature, because I realized that I actually watched the film for the novel ,I wasn't very sure about the book.
"The famous novel by Irwin Shaw.” – I said
Such an unexpected question confused me even more – evident his goal was to demonstrate high intellectual level, to lead the non-binding social conversation and took me away from inferior, primary and elementary subjects. In fact, he started to retell me the novel, to incorporate some elements and deep, philosophical reflection. Sipping another big gulp and looked at the interior of the bar. The bartender was nice. He smiled at me. I smiled at him, very fine ,too . The furniture was different on each table, a strange bunch of eras, styles and colors. On the wall was painted figure, but the artist couldn’t convince me in his abilities. Was not exactly the way I imagined a rock'nroll bar. At least the music was good. Joan Jett sang it:
“ I love rock n'roll
So put another dime in the jukebox, baby "

I started to sing mentally with her . Suddenly I felt That something wasn’t right. He had stopped talking and this time he was looking at me questioningly.
"Yeah…” - I said knowingly and looked into the cup, like I expected to find something inside. He laughed, apparently satisfied with my response?? and continued with his discussions on this subject, "rich, poor", which apparently, was the only thing , which was possible to move him it in this world.
I was almost done with rum, one last sip was the occasion of Daniel to interrupt his monologue and to ask me if I wanted another drink. Remarkable observation on his part. "No" - I answered - "I want to catch the last subway train , so I have to go “.
"Oh, well then I'll go." – he said.
We separated us in front of the bar as good friends. He told me that he wanted to see me again sometime, because he was very pleased at my company! He walked down the " Grafa" street and I up to “Vitosha’ Blvd.
The rain dripped on my face, but I wasn’t annoyed. It helped me to wash that serial disappointment from my mind.
I caught a taxi and came home. I took a shower, lay down in my favorite,huge bed and started a Veronese book that begins with the phrase:
– You - break - Are you a sad man?
And that made me feel sad.
I breathed out the air, which I took , very slow and for long. I switched off the lamp , I slacked my senses and fell asleep.

Brought up in a world of dreams, I didn’t realize that nothing will be the same for me after the dream , that dream during that rainy and lonely night ....


To be continued…